Сайт за споделяне на идеи

Държавата „си играе“ с чакащ за белодробна трансплантация

Николай Мънчев трябва да сключи договор с донор, планиращ смъртта си

 „Алиса: Как може да победиш, ако си загубил всякаква надежда?
Лудият шапкар: Първо губиш всякаква надежда, а после всичко се нарежда по най-добрия начин.“

Из „Алиса в Страната на чудесата“
Луис Карол

За з1дравия човек надеждата има едни измерения. За другия, който държи в ръката си лист с диагноза, тя придобива съвсем различни „очертания“. Надеждата е oчакване. Очакване за живот. Стремеж към преживяване на днешния ден, за да може утрешният пак да ти донесе надежда. За бъдещето.
34-годишният Николай Мънчев от Варна е баща на две деца. Момче на 10 и момиче на 7 години. Крои планове за тяхното бъдеще. Но и за своето. Защото чака…. нов бял дроб. Всеки ден се събужда с надеждата, че това е мигът, в който бюрокрацията в България ще спре да стопира надеждите му за живот.

Още 3-годишен Николай претърпява сърдечна операция. Касае се за дуктус ботали, известен още като дуктус артериозус. Представлява канал (шънт), развиващ се в сърцето на плода, който свързва белодробната артерия с аортната дъга. Това позволява заобикаляне на развиващите се бели дробове. Обикновено малко след раждането дуктус ботали се затваря, а ако не се случи това, се развива състоянието патентен дуктус ботали. Ако той се оперира преди появата на усложнения, след интервенцията децата са напълно здрави. Това се случва и с Николай. След оперативната намеса проблемът на 3-годишното дете вече е напълно решен.
Така Николай учи, работи, създава семейство. Той дори и не предполага какво изпитание го очаква. До 2009-а година. „Започнах да ходя по лекари, защото забелязах, че при по-студено време ноктите и устните ми посиняваха. Личният ми лекар ме изпращаше при кардиолози, невролози и какви ли не други специалисти, но на този етап така и никой не разбра какво ми има. Черешката на тортата беше посещението ми при един професор кардиолог от Варна, който ми каза, че съм добре и просто трябва да отслабна“, разказва Николай.
Минават няколко месеца. Появява се друг здравословен проблем. Николай започва да губи гласа си. Специалист УНГ установява, че има парализа на лява гласна връзка. След известно време следва ново посещение при нов кардиолог. При прегледа се разбира, че варненецът изобщо не е добре и трябва да постъпи в болница за изследвания. Тогава в „Света Марина“ в морската столица установяват, че е болен от Белодробна артериална хипертония (БАХ). За да се потвърди на 100% диагнозата, Николай е изпратен в Трета градска болница в София. От там също са категорични – БАХ.
„До последно много се надявах състоянието ми да е свързано със сърцето и да не е БАХ. Но… Първоначално лекарите малко ми спестиха, че имам рядка болест. Не ми казаха диагнозата веднага и директно. Чувах: „Ще се оправиш, не се притеснявай. С течение на времето ще се лекуваш“, но в последствие разбрах всичко. Когато осъзнах, просто спрях да мисля. Човек в такъв момент не може да мисли“, спомня си Николай. И не пропуска да отбележи, че от самото начало семейството му е с него навсякъде. „Предполагам, че ситуацията при мен е както при много други хора – семейството изпада в шок. Но винаги са ме подкрепяли и продължават да го правят. Децата ми са наясно с болестта и какво ме очаква – всичко им е обяснено. И те, както и аз, вярваме, че нещата ще се оправят. Защото, ако не вярваш, се губи всякакъв смисъл на всичко. Ако нямаш надежда – си обречен“, категоричен е Николай.
От една година младият мъж фигурира в списъка на чакащите за трансплантация на бял дроб в България. Този вариант му е предложен от новия му лекуващ лекар доц. Васил Велчев. „Аз и моето семейство сме за донорството, включително и за кръстосаните донорство, защото всеки донор спасява човешки живот“, казва Николай. Който цял месец пък чака единствено подписа на министъра на здравеопазването за отпускане на средства, което веднага го изпраща в листата на чакащите за белодробна трансплантация във Виена.
За съжаление обаче в България нещата не се случват толкова бързо. Безумни бюрократични казуси превръщат един болен, нуждаещ се от трансплантация на бял дроб, в опитна мишка – дали ще оцелее докато държавата „влезе в час“ и вместо да пречи нещата да се случат, просто помогне? Така Николай се изправя пред абсурден Параграф 22. След като дочаква подписа на министъра, се оказва, че пак не може да бъде включен в европейския списък на чакащите за белодробна трансплантация. Защото… държавата иска от него да сключи договор с донор, който планира да умира!? Т. е., за да преведе парите във виенската болница, нашето здравно министерство иска от Николай да обяви точна дата за бъдещата си трансплантация. „Явно, за да ми помогне, държавата ми казва, че трябва да сключа договор с някой, който планира смъртта си”, недоумява той.
В заповедта на министъра на здравеопазването, която Николай чака да бъде подписана цял месец, има клауза, според която, за да бъде преведена сумата, трябва да е налице дата за хоспитализация в университетската болница във Виена. Дата за прием обаче не може да бъде дадена, без да има донор, т. е. да има умрял човек. Абсурдната ситуация обаче не свършва дотук, защото донор няма как да се появи. Причината за това е, че българинът не може да бъде регистриран в листата на чакащите за органи в Австрия, без да бъдат преведени парите за трансплантация. Същите пари, които здравното министерство би превело само ако има дата.
„Бюрокрацията в нашата страна е абсурдна. Откакто съм в българския списък все чакам някакви становища, одобрения… Чакам с много търпение и големи мъки, защото нашата администрация, да го кажа с ирония, много качествено и скоростно работи. Никой не го интересува в какво състояние си – дали дишаш, или не. Всичко е на хартия. На никого не му пука, че зад тази хартия стои един застрашен човешки живот. Благодарен съм единствено на Българската асоциация по пулмонална хипертония, на част от лекарите и най-вече на Изпълнителната агенция по трансплантация в лицето на д-р Марияна Симеонова. Сигурен съм, че когато бъда включен в европейския списък, нещата ще се случат много по-бързо“, категоричен е Николай.
Той е добър човек. Но болестта го изнервя. И най-вече чакането и неизвестността. Боли го, че в труден момент изкарва гнева си на своите близки. Признава, че понякога сам не може да се търпи. Но докато чака, Николай категорично е решил едно: „Нашата система е в тотален колапс. Разочарован и обиден съм от цялото това чакане. Като сравниш как се случват нещата навън и тук, в България изглеждаме като пещерняци. Дай Боже трансплантацията да стане факт, да съм жив и здрав, със сигурност ще емигрирам. Няма да живея в България“.

Коментари

Коментари

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Реклама
Харесай ни
Реклама
Реклама