Сайт за споделяне на идеи

Защо масата спи? И… за авторитета на българския учител

1Заспали сме дълбоко. Отвсякъде. За българщината. Толкова дълбоко, че чак не сънуваме. Скрили сме се в черупките си като костенурки и нямаме никакво желание да подадем главите си навън, дори само да се огледаме. Дори да чуваме, че чукат по нашата здрава рогова повърхност, не смеем да проявим активност. Да видим – кой ни притеснява? Защо ни буди? Какво иска да ни каже? Може пък да има смисъл…
Вече двайсет и кусур години се лутаме в кошмара на българската социално-културна действителност. И за да я преодолеем по-безболезнено, се капсуловаме по-здраво – за всичко около нас. И дори във времето винаги да се е намирал някой единак, който да надигне глас, да се опита да разлюлее по-силно камбаната, за да може звънът й да бодне в душите заспалите – масата спи. Непробудно. Как тогава да съхраним българското слово и да го опазим от инвазията на чуждиците? Как да се изправим и да спрем всичко неродно, което застрашава да посегне на корените ни? Явно звънът на единиците, които се опитват да ни събудят (а такива винаги е имало) не е достатъчно силен, за да се възприеме като идея, като обща цел, а остава да кънти в пустотата и единственият му ответ е ехото…
Днес съвременни имена на будители не можем да назовем. И е напълно естествено. Дано обаче го направят поколенията след нас, когато „днес“ за тях ще бъде „минало“. Както в освободената от османско владичество България и интелигенцията, и масовият човек съзнават подвига на възрожденските писатели и революционери, създали атмосферата и довели българския дух до решимостта да поведе борба за държавен суверенитет. Дано и те го направят. Да изпитат необходимостта да отдадат заслужената признателност към народните будители като кръщават улици, читалища и училища на тяхно име. Както са го правили през Възраждането. Дано! Защото всяко време си има своите будители.
Но през Античността, Средновековието и Възраждането масата е „попивала“. Дори и в различна степен хората са се обединявали около идеи, проповядвани от някой, тогава неразпознат като будител. А днес? Може би характерната ни черта е разединението – колкото по-сами, толкова по-добре! И нека ни будят, но ние не ги чуваме, защото спим дълбоко. А дори и нещо да доловим – не им вярваме. Защото вече вроговените ни възприятия ни пречат да разпознаем лъжебудителите от истинските. И не можем да бъдем единни. Не можем да бъдем маса, обединила се около една истинска, важна, неоспорима идея. За да стане ясно, че тя е значима и има смисъл да очертае отделна глава в историята ни след време. А тези, истинските, около които сме се обединили днес, поколенията без колебание да нарекат будители. И да поставят имената им редом до тези на Свети Паисий Хилендарски, Иван Вазов, Григорий Цамблак, Константин Костенечки, Владислав Граматик, Матей Граматик, Свети Иван Рилски, Неофит Бозвели, братята Димитър и Константин Миладинови, Георги Стойков Раковски, Васил Левски, Христо Ботев, Стефан Караджа, Хаджи Димитър, Любен Каравелов, Добри Чинтулов и много други…
За пръв път Денят на народните будители е отпразнуван в гр. Пловдив през 1909 г. Дотогава на датата 19 октомври се е отбелязвал денят на св. Йоан Рилски. (След установяването на Григорианския календар като държавен през 1916 г., Българската православна църква, поради зависимостта си от Константинополската патриаршия, не прави поправка на църковния календар и продължава да извършва служението по Юлианския, според който денят 1 ноември по държавния календар е бил 19 октомври – Ден на Св. преподобни Йоан Рилски Чудотворец).
През 1922 г. министърът на народното просвещение на България Стоян Омарчевски внася предложение в Министерския съвет за определянето на 1 ноември за Ден на българските народни будители.
От 1945 г. празникът е отменен и след дълго прекъсване, със Закона за допълнение на Кодекса на труда, приет от 36-ото Народно събрание, на 28 октомври 1992 г. се възобновява традицията му. 1 ноември официално е обявен за Ден на народните будители. Идеята за възстановяването му е на Петър Константинов.
Ако се върнем назад и проследим историческите факти, ще видим, че всъщност будителска дейност в българските земи може да бъде открита още в дълбока древност. Като думите на Орфей, който е казал, че трябва да опознаем себе си, за да опознаем същността на боговете.
Дали не е будител и тракиецът Спартак, който успява да вдигне на въстание гладиаторите и робите в Римската империя и с тази непрофесионална армия да унищожи осем римски легиона?
А унищожаването на 52 болярски рода (от които 50 на древните българи и само 2 – славянски) от княз Борис през Средновековието? За да покръсти целия народ и по-късно България да даде култура на голяма част от славянския свят. А делото на неговия син цар Симеон? Наречен с право Велики заради уникалното си управление, останало в историята като „Златен век“ на българската култура. Когато процъфтяват книжнината, изкуствата, архитектурата. Тук не може да бъде проспуснато делото на братята Кирил и Методий и техните ученици Сава, Наум, Климент, Горазд и Ангеларий, без които „Златният век“ не би се случил.
А Българското възраждане? То не е опит за налагане на чужди идеи, за възстановяване на нещо, което е вън от нас (както Западно-европейското е опит за връщане към ценностите на гръко-римската цивилизация). Българските опити са към отстояване на собственото минало – Йоан Рилски, Йоан Екзарх, Черноризец Храбър, Презвитер Козма и много други. А всички, обединили се около тази идея, са наречени будители. Чиято цел е била не само да събудят масата от сън, а да накарат хората да променят себе си и битието, в което живеят…

Как родният преподавател отново да започне да тежи на мястото си?

Защо българският учител изгуби авторитета си? От един от най-важните хора през Възраждането, днес даскалът е човек, чието мнение много рядко се взема под внимание, а в повечето случаи и не се търси. Кой е виновен – времето, системата на подготовка на кадрите, консервативната образователна система или новите поколения подрастващи с коренно различните си заложби и нагласи? А може би техните родители с отношението си към преподавателите?
Как българският учител да възвърне авторитета си? Да спре да се огорчава от системата и да престане да работи с усещането, че тя не го цени? Как въпреки всичко да бъде факторът, без който промяната в образованието няма как да се случи? От къде да вземе сили да „запалва“ учениците по предмета, който преподава, и да им показва къде могат да използват наученото в училище?
Очакваме вашите идеи!

Да си учител не е „изгодно“. Защо тогава има наплив?

Излязоха данни, че са се появили много кандидати да заемат новообявени работни места за учители. Наистина засега става дума само за няколко престижни столични училища, но все пак това е много добра новина по няколко причини.
Първо, нашата образователна система има проблем с високата средна възраст на учителите и с предстоящи масирани вълни от пенсионирания. Опасенията, свързани с това, са, че ако междувременно професията не стане силно популярна сред младите, които са готови да инвестират време и усилия в получаването на висше образование, може да изпитаме затруднения в това да изпълним един от основните ангажименти на обществото – да даде шанс на всеки да получи поне задължителното училищно образование.
Второ, учителската професия в България изпитва остра нужда от реабилитация и изграждане (или ако предпочитате – възстановяване) на обществения престиж. Появата на много кандидати за всяка обявена учителска длъжност ще бъде един от белезите, че това се случва.
Трето, нарастващият интерес към учителската професия би бил силен белег за заздравяване на гражданското общество в България.
За момента обаче още е рано да смятаме, че опасността от недостиг на учители ни е отминала. Голямата младежка безработица от последните години силно стесни ходовете към пазара на труда. В тази ситуация всяка възможност е добре дошла. Наплив на млади хора, които желаят да натрупат опит като учители в началото на трудовата си кариера, има в неправителствения сектор, например в програмата „Заедно в час“. Затова интересно ще е да се проучи какви са мотивите на кандидат-учителите. Дали те възнамеряват учителството да бъде за тях платформа за натрупване на опит, или имат дългосрочен хоризонт и сериозно обмислят да останат задълго в професията?
Моето опасение е, че може да става дума за временен феномен, но дано не се окажа прав.
Учителската професия е особена от икономическа гледна точка. От гледна точка на индивидуалните доходи, и то не само моментните, а доходите през целия живот, на практика не си струва някой да инвестира толкова години в учене, за да стане учител.
Скорошен анализ, направен от мен и мои колеги съвместно с икономисти от Световната банка, показа, че възвръщаемостта от висшето образование за един учител е близка до нулата. В смисъл, че допълнителното висше образование може да донесе през живота само толкова допълнителен доход, колкото да се изплатят разходите по самото следване и годините пропусната възможност да се работи (вместо да се учи). Или казано по друг начин, ако един млад човек се чуди дали да учи още, за да стане учител, или да започне някаква друга работа веднага, разчитайки на средното си образование и ако го интересуват само доходите, които има шанс да изкара до края на живота си, то отговорът би бил, че няма значение. Учителството няма да му донесе допълнителна изгода. Този отговор с известни вариации е почти глобален, т.е. подобен феномен се наблюдава в много страни.
Ако пък решим да сравним учителството с алтернативни професии, изискващи сходно усилие за придобиване на висше образование, нещата биха изглеждали още по-обезкуражаващи. С един добър избор (например на подходяща инженерна специалност) човек може да получи от висшето си образование нетна настояща стойност, равна на тристайно жилище в градския център (при това тук говоря за усреднен, а не за резултата на най-добрите). Все пак от икономическа гледна точка учителската професия има едно голямо предимство – тя е нискорискова.
Това се вижда, ако сравним разсейването на доходите при, да кажем, икономистите и инженерите и учителите. Тъй като идват предимно от публичния сектор и са свързани с дейност, която не носи незабавни икономически ползи, заплатите на учителите варират в много по-тесни граници.
Това, наред с относителната кариерна сигурност и защитеност от безработица, компенсира в някаква степен другите чисто икономически недостатъци на професията. Разбира се, през годините ние положихме големи усилия да унищожим тези предимства чрез училищната оптимизация и непредсказуемите съкращения, така че всеки млад човек да види колко несигурно може да бъде да си учител, наред с това, че няма да изкарваш главозамайваща заплата, която да те изстреля нагоре в едно общество, където изстрелването нагоре е въпрос на престиж.
Ясно е, че да си учител, е икономически не особено обосновано в личен план или поне от гледна точка на нещата, които могат да се остойностят в пари. Но е много обосновано в обществен план. Учителството е една от професиите, чийто продукт не влиза веднага в икономическия продукт. Голяма част от създаваната сега от учителите стойност няма да се види в БВП през следващите няколко години. Друга част ще се види след време, когато сегашните ученици навлязат на пазара на труда и почнат да отглеждат своите деца. Това е смисълът на образованието като инвестиция, но и той не изчерпва темата.
Учителите произвеждат и обществена стойност, която никога няма да бъде регистрирана в примитивните измерители на благосъстояние, с които си служим. Между другото, сред подобни професии, чието упражняване не може да се обясни само с икономически аргументи, поне не в личен план, попада и журналистиката. Тогава защо хората изобщо стават учители? Със сигурност не основно заради парите (ако някой все пак си мисли, че го прави заради парите, значи не си е направил добре сметката), но това не означава, че ако едно общество не може да предложи на учителите си заплати, осигуряващи нормално, но не луксозно, съществуване, то ще може да разчита на добро образование.
Едва ли има друга професия, която да е срещнала такова неразбиране и по отношение на която да са направени толкова много грешки, не само в България. Немалка част от българските грешки са внос от други системи, при това след като съответните модели вече са започнали да губят доверие там, където са за пръв път създадени и приложени. Една от най-големите грешки, която не ни подмина, е безразборното привнасяне на модели от бизнеса в образованието. Към това можем да причислим и самата почти индустриална организация на съвременното масово училище и непрекъснатия стремеж за уголемяване на училищата и концентрирането им във все по-урбанизирани райони с идеята, че това е икономически и социално ефективно. В тази категория попада и фетишизираното мерене на резултати чрез стандартизирани тестове, често без да има никаква интерпретация на това защо те са се получили. Учителите в подобна ситуация получават като обратна връзка единствено указания от типа “бъдете така добри да подобрите резултатите на учениците”.
Когато пък стане дума за заплащането на учителския труд, икономисти с определени възгледи измислиха лозунги от типа на “пари само срещу резултати”, в които е синтезирано цялото неразбиране на процеса на учене и преподаване.
Надявам се в бъдещите учебници по история на образованието тези подходи да получат подобаваща им оценка.
Но нека завършим в по-оптимистичен тон. Учителите имат нужда от обратна връзка, която не може да бъде базирана изключително на стандартизирани мерения. Тя изисква “човешко присъствие” и особено възможности за непрекъснато общуване и взаимно усъвършенстване в рамките на самата професия. Защото учителството е и екипна професия, не само въпрос на индивидуални постижения. Учителите почти навсякъде по света искат да знаят как се справят с общуването с учениците, с управлението на класа, със своите взаимоотношения с учениците, колегите си и родителите, с иновациите и още много други неща, които правят, за да подобряват работата си.
Хубавото е, че в международното проучване TALIS за преподаването и ученето българските учители са сред тези, които най-рядко казват, че никога от никакъв източник не получават обратна връзка за дейността и постиженията си (под 5% от българските учители твърдят това).
Хубаво е също, че в България постепенно навлизат и нови педагогически методи, които са по същество кооперативни, насочени към постигане на истинско разбиране и умение да се решават проблеми с общи усилия, а не състезателни и базирани на преследването на оценки. Те пък от своя страна изискват още повече професионално общуване между учителите.
Така че се надявам за учителската професия за в бъдеще да има все повече кандидати, които са направили съзнателен избор, а не са били принудени от ограниченията на пазара на труда, невъзможността да попаднат по една или друга причина в други по-желани специалности във висшите училища или защото това им е изглеждало най-лесно.
БОЯН ЗАХАРИЕВ, икономист в институт „Отворено общество“
Източник: 24 Часа,2013 г.

Коментари

Коментари

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Реклама
Харесай ни
Реклама
Реклама