Сайт за споделяне на идеи

Предпразнично

„Самотата вали през прозореца

като бяла надежда във мен…“

%d0%bf%d1%80%d0%b5%d0%b4%d0%bf%d1%80%d0%b0%d0%b7%d0%bd%d0%b8%d1%87%d0%bd%d0%beПо празниците се случвали чудеса. Така разправят. Думи, изречени от някой, който вероятно е намерил в себе си последни сили, за да повярва, че ако има надежда, може би един ден нещата за него ще се променят. Както в приказката за тримата братя и неволята – важното е да си помогнеш сам. За да оцелееш. И самата вяра в един момент се явява своеобразно чудо. Особено по празниците. Защото ако и тя се прекърши, просто угасва един живот. Страшното е, че жестоката действителност поднася често и такъв сценарий – битие, обречено на физическа и духовна разруха.

„Душицо, душицо… Върви се забавлявай. Какво ще си губиш времето с мен. Само гледай да не паднеш, че е пързаливо. Mлада си още, ще вземе да си счупиш я крак, я ръка. Пък то сега не е и по болници да ходиш. Те и докторите станаха едни хиени… Всичко пощуря, животът не отива надобре… То нас, старците, кучета ни яли, ами вие, бе, душицо, вие младите, де ще се денете…“. Дядо Стефан седи на пейките срещу фонтаните в Плевен. Нищо, че е мокро. Постлал си една найлонова торбичка. Измолил я от магазинерката на закуските отсреща. Така малко ще погледа. Ама вълчи студ, дявол да го вземе, мърмори той. Докато говори, слюнка пълни ъгълчетата на устата му. От носа му руква вода. Подсмърчайки, дядо Стефан я изтрива с ръкава си. После премлясква. Признава, че е гладен. Не бил слагал нищо в устата от вчера. Ама тогава така се наял…

Две филийки си надробил с водичка, сложил си даже и сол, за да е по-вкусно… Това хапнал и на миналата Коледа. Вечерята му била даже по-богата, защото си скълцал и червен лук. Ама не лютив, а от другия, обяснява старецът.

%d0%bf%d1%80%d0%b5%d0%b4%d0%ba%d0%be%d0%bb%d0%b5%d0%b4%d0%bd%d0%be3Всеки ден дядо Стефан е на пейките. Без значение дали температурата е -20 или +40 градуса. На 86 години е. Хубаво му е, когато си говори с някого. Сред хората на неговата възраст няма приятели, сам е. Жена му се споминала преди 15 години. Един син успели да отгледат, ама той нещо хаймана излязъл, не крие сълзите си старецът. Два пъти лежал по затворите за кражби. Уж дребни неща вземал, ама на хората къщите по селата разбивал… „Самотата е най-страшното нещо на този свят, душицо. Само аз знам каква мъка е това. Ама то скоро ще свърши… Вижда му се вече краят на този живот, слава Богу… Не го искам вече, измъчих се доста. Даже като си седя тука си викам – що не вземе да ме тресне тоя студ и да дойде оная с косата да си ме прибере. Хем на линейката ще й е по-наблизо, като я викнат. Сега, ако се гътна, чак до Стара гара трябва да идва“, опитва се да се пошегува дядо Стефан.

Петносаната му от бенки дясна ръка трепери – начална фаза на паркинсон. За миг спира да говори и мокрите му очи се впиват в отсрещния магазин. Най-вероятно в нищото. Бастунът е подпрян до него, за да не падне. Избелелият и изтънял балтон е на лекета. От дясната му страна се подава мръсна подплата. Панталонът е толкова къс, че над скъсаните бели маратонки се виждат вълнени чорапи. На главата си има памучно таке – толкова малко, че едва ли предпазва дори и до някъде от студа.

Дядо Стефан разказва за живота си с болка. Роден е в с. Опанец. Там живял, ама се оженил за гражданка. Родителите й били бедни, но все пак имали къща в града. Сега в съборетината останал само той. Мисли си, че скоро ще искат да я бутнат, ама дотогава все пак е покрив… Живее със 160 лева пенсия. 65 лв. дава за лекарства. Другите – за хляб. Топли се на дърва, ама напоследък много го болят краката, а и ръцете не го слушат, за да събира съчки. За цепеници парите не достигат. Няма съседи, които да му помогнат. Няма семейство. От три години не е чувал и виждал сина си.

„Ти вярваш ли в Господ? Аз вече не. Колко сълзи изплаках, но той не ми помогна. Кървави сълзи. Виждала ли си мъж да плаче като дете и да се гърчи безпомощно. Така беше като се спомина жената и когато разбрах, че синът по лош път е тръгнал. Не можах да го спра. Цял живот аргатин съм бил на тоя и оня. Работил съм нещичко да припечеля, у дома да го занеса. Мойта добре беше, ама детето… Блъскал съм се до изнемога, а я ме виж сега… Няма кой да ме погледне… Осиротях, Боже, осиротях… За какви празници ми говориш, душицо… Бог се бил родил. Няма Бог! Иначе щях поне да имам с кого да продумам. Сам съм на света… И новата година – и тя като старата. Все тая. Каква Европа? Нищо не разбирам от тия неща. Имам малък черно-бял телевизор, уж гледам по малко, ама пестя ток. Аз гледам какво става по улиците. Всеки ден седя тук. Хора да видя, че то така не се живей, Боже“, нарежда старецът.

%d0%bf%d1%80%d0%b5%d0%b4%d0%bf%d1%80%d0%b0%d0%b7%d0%bd%d0%b8%d1%87%d0%bd%d0%be1Дядо Стефан става, за да се поотупа и пак сяда на мократа пейка. С трепереща ръка поема баничката,

която му подавам. Трудно му е с пластмасовата чашка с топлия чай. От благодарност започва да плаче. Като дете. Първо хлипа, после се разтриса целия. Опитва баничката. От устата му падат трохи. Очите му стават други. Някак щастливи. За миг се заглеждат в празничната елха на площада. Но само за миг. После зениците му отново потъват в отсрещния магазин. Най-вероятно в нищото.

Оказа се, че има пенсионери, които са виждали дядо Стефан на пейките. „Този е луд. Аз веднъж го видях да си говори с гълъбите. После и с мен си говори, а на другия ден нищо не помнеше. Нещо не е добре с главата. Седи си сам и ту реве, ту се усмихва. Говори си самичък“, обяснява баба Мария. И тя обикаля по пейките, ама казва, че не е толкова луда, че да седне в мокрото. Гледа да не би да има някоя приятелка, с която да разменят две приказки, и се прибира. В тоя студ поне вътре да е, ще побъбри с нейния старец…

А дядо Стефан няма с кого да побъбри. Прегърбен, треперещ от болестта си, тръгва. От далече прилича на герой от разказ на Чехов. Мъничък, жалък, нищожен. Будещ съжаление и състрадание. Излъчващ самота и отчаяние. За него празници няма. Те дори са по-страшни от делниците. Защото по Коледа и Нова година улиците опустяват и дори и там дядо Стефан остава сам. С уличните кучета. С мръсния лед, в който сякаш се отразява жалкото му съществуване. И с елхата, която трябва да носи надежда и радост. Но не и за него. За този старец бляскавите витрини са просто един друг свят, в който той няма място. Затова иска да си отиде от тази земя. Да освободи душата си. Въпреки че не вярва в задгробния живот. Иска да си отдъхне, да му олекне. И ако има Бог, той ще изпълни желанието му. Нали по празниците се случват чудеса?

 

Коментари

Коментари

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Реклама
Харесай ни
Реклама
Реклама