Сайт за споделяне на идеи

Сподели историята си

li4no1

Това е мястото за вашите  истории. Споделете ги –  тъжни, смешни, весели,  романтични или просто…  истински. Споделянето  пречиства, прави те по-  силен. Изричайки нещата,  или претворявайки ги  върху  белия лист, ти  започваш да  ги виждаш в  друга светлина.  И така ти  олеква и ставаш  по-  щастлив. Така  приближаваш към себе си  и  твоята лична история хиляди хора, които стават съпричастни, радват се заедно с теб, търсят начин за разрешаването на твоя проблем.
Ако имаш идея как успехът, който си постигнал – личен или професионален, може да „зарази” и други – сподели своята история. Дай идея как твоят оптимизъм може да „прегърне” и други и техният свят да стане по-щастлив.
Или просто коментирай историите, които четеш тук. Твоето мнение има значение за тези, които са се престрашили да ги споделят!
Очакваме вашите идеи!

За силата на духа и смисъла на живота

Безсмислието люшка клоните на тъпата ни мрачнота. Вярата се изтъркулва по обратния баир, целуващ залязващото слънце. Гората се превръща в необятна пустота на собственото ни безсилие. Да се справиш, сега. Поне за кратко. Размислил, че пътят не води на никъде, дори и наобратно, се пънкаш в заблуди и спомени за звезди и ясно небе. Крачката е само една, а сякаш стоиш закотвен за дъното на подвижни пясъци. Потъваш бавно и плавно, но не викаш, защото спасението – някъде там, в безвремието, ти се струва реално. Сегашното нищо те прави тъп и безсилен. И не можеш да превъзмогнеш – дори себе си. Уж тръгваш, но все не стигаш, дори не престъпяш. Мрачните дупки на летящите плъхове само запълват изтръпналата от болка празнота. И вече не те боли. В един момент не усещаш нищо. Спираш да вярваш, да се бориш, да разчиташ, да се смееш… Което е най-страшното. Спираш да си ти. И се превръщаш в някой друг, който си взел да поомачкаш назаем. Да го поокършиш и да заприлича на твоето бледо аз.

снимка

Няма ги вече птиците,  накацали по клоните. Няма  го и слънцето в  безоблачното небе. Няма ги  цветята, дори камъните.  Няма го въздухът. Няма я  дори и пустотата, и  безсмислието, и беззъбите  върхари. Няма ги… Изчезват  и плаващите пясъци. И ти с  тях. Бавно и сигурно.  Задъхването все още ражда  болка, но и тя ще изчезне. За да отидеш по дъното до другия край. Където все още пеят птици, а слънцето нежно гали. Където има кой да те погледне, но без укор; където има кой да ти каже нещо, но без злоба; където думите не пронизват, а те правят по-силен. Там, на другия край, ги няма тези, които сричат тъпо, защото не могат да четат. Няма ги и онези, които преследват загубени каузи, само за да са част от измамната действителност. Там са само умове, души…

Но докато стигнеш дотам… Пясъците… Плаващите пясъци… Те са изпитанието на настоящето, защото ти си вътре. И няма мърдане. Докато не спреш да дишаш. Съвсем.

Гълъбите кацаха по ръцете му. Милваха клюнчетата си в сбръчканата старческа кожа и разтваряха лекичко дланите, за да търсят трохички. После хвръкваха към отчаяно протритото му таке и боцваха нежно стърчащото в средата иличе. Очите му се усмихваха, въпреки че устните оставаха неподвижни. След малко по-целенасочено взиране в лицето му се забелязва тиково потрепване на скулите.

Дядо Стамен е на 86. Вече не продава захарни петлета и захаросани ябълки. Скътал е ръждясалата желязна масичка чак в мазето – да не я вижда. Че само спомени му навява. И му се плаче – че вече не може, че годинките тежат, а така му се иска пак по цял ден да слуша радостния смях на децата.

Доскоро си имал баба. Дядо Боже обаче си я повикал. „Много добра жена беше. Затова си я прибра. Те добрите там заминават. Другите Господ ги не ще. Тук, на земята ги оставя“, фъфли дядо Стамен и току изтрие с ръкав бликналите сълзи и протеклия нос. Сега е сам. Няма си никого. Деца и внуци – далече. Я се сетят веднъж – дваж в годината за него, я не. Ама той не се сърди. Така е устроен – да разбира всички и всичко. Да благодари за това, което има, да не хули, да не обижда.

снимка2

Со кротце и со благо се постига най-много, мъдро заключава той. И повтаря многократно, че всичко се връща – ако не на този, на оня свят ще го застигне. Е, и неговото време щяло да дойде. Цял живот добрини прави, на другия свят все добрини ще му се връщат…

„Ех, Дон Кихоте, пак ли си тръгнал добро да възцаряваш. И твоите великани са вятърни мелници. И твоят кон е кранта, а шлемът ти леген. Озърни се, дядо Стамене, виж в какво време живееш. Сега на доброто не отвръщат с добро – ще те напсуват, ще те набият… Колко пъти с живота си щеше да заплатиш за твоето безразсъдство“, хокат го съседите. И им става и тъжно, и мило за бедния човечец.

Дядо Стамен живее в малка къщурка в квартал на Плевен. Отвсякъде са го притиснали бетонни стени. Сега, като погледне през прозореца, не вижда голата поляна. Малкото му дворче почти се е изгубило за външния свят, но продължава да радва очите му. Все още от едната му страна обаче други две къщи са оставени на доизживяване. Там са и съседите. Че новите кооперации са празни – пустеят, някак студени са.

Цял живот дядо Стамен е живял тук. Тук е отгледал децата си. Внуците почти не познават мястото.

snimka

„Бяхме много бедни. Нямаше какво да ядем. Мама и тате, Бог да ги прости, ходеха да слугуват по хорските къщи – по някоя пара да вземат, че да не умрем съвсем от глад. Имах по-малък брат – отнесе го туберкулозата. Беше едва на пет. Като станах на седем, започнах и аз по къщите – къде някоя съчка да пренеса. Ходих обаче и на училище. Знам да чета, да пиша, да смятам. Но отрано запретнах ръкави. Най-много в живота си захарни петлета съм продавал. Като хванах това, разбрах – това Господ ми е отредил да върша. Ти знаеш ли какво е да видиш светнали от радост детски очи“, разказва за живота си дядо Стамен.

Въпреки наплива от клиенти „бизнесът“ на плевенчанина не процъфтявал много, разказват запознати с живота му съседи. Той избягва да споменава това, че повечето петлета и захаросани ябълки подарявал.

„Нищо не е изкарвал – колкото за хляб. Знам, че бабата му първо много му се сърдела, ама после видяла, че няма оправия и се примирила. Почти сама отгледала децата – две момчета. А като пораснали – всеки хванал по своя път и в бащиния дом почти не са се връщали“, обяснява съседка.

Дядо Стамен знае за Дон Кихот и вятърните мелници. Ако го сравниш с испанския идалго обаче махва с ръка и казва: „Абе, момиче, къде ме слагаш мене. Оня човек велики дела е вършел, нищо, че са му се смели… А аз…“.

Още синовете му не били заминали в други градове, когато дядо Стамен поискал да приберат едно дете от дом. „Ами то спонтанно стана. Продавах на улицата моите неща и минаха тези дечица – в редичка, по двама…. Една учителка отпред, една – отзад. Като видяха лакомствата, очите им светнаха. Душички – не съм виждал по-жадни очи. Минават покрай мен, ама не се спират, учителките подвикват. Тогава станах от моето столче и им викнах да спрат. На всички дадох – ей така, без пари, всичките петлета за деня. Нищо не изкарах, ама това въобще не ме вълнуваше. Като се прибрах при бабата – мира нямах. Викам й: всичките не мога, ама едно ще взема. Бедни сме, по-бедни няма да станем. А тя първо ме нахока, ама добричка беше, горката, съгласи се. Момиченце си взехме. Яничка. Тогава 6 годинки навърши. Много й се радвахме. Синовете големи – заминаха. Тя ни остана. Допреди 4 години тука беше, ама… Не можах да я опазя, с лоши другарчета се събра. Затова най-много ще страдам.

Взех я уж за добро, не можах добър човек да я направя“,

през сълзи разказва дядо Стамен. И повече за това нищо не споменава.

Съседите му обаче не крият какво се е случило. Яничка не растяла съвсем безпроблемно. Била капризна, лоша, биела се с другите деца, лоши думи на майка си и баща си казвала. Била на 18 г., когато един ден издебнала вкъщи да няма никой и изкарала всичко, което можела да продаде за някой лев – легла, маси, железа… После изчезнала. Търсили я седмици, преди да я открият – в някакво мазе с някакъв мъж. Казала, че се е оженила и никой повече да не я безпокои. Не искала да види нито майка си, нито баща си, т. е. осиновителите. След тази случка дядо Стамен направо се сринал. Получил лек удар и го вкарали в болница. Но се оправил бързо. И изкарал пак за кратко масичката със захарните лакомства.

snimka1 „Беше отдавна. Една вечер,  вече се  бе посмрачило, и на  портата  се потропа. Мойта  баба скокна да  види кой е.  След малко ме вика.  Отидох  и гледам една циганка на  ръце с малко детенце, и един  циганин дърпа една мечка.  Още не  бях продумал и той  ми вика: „Моля  те, човече,  приюти ни, че няма  къде да  спим. Малкото нещо не е  добре, гладни сме, мечката –  също.  Нищо днес не  изкарахме“. Сърцето  ми се стегна като видях това  детенце – две годинки нямаше, а  цялото се тресеше. Заради него –  чакай, викам, на доктор ще го  заведем, не може така.

Прибрах ги. В къщата си ги поканих. Викнахме лекар – те откараха по спешност детенцето в болница. Казаха, че е с много тежка пневмония, не е лекувано и е на ръба.

След три дни си отиде. А майката, бащата, барабар с мечката, вкъщи спяха – хранех ги, жадни не съм ги оставил. Каквото слагахме за нас, такова и за тях. Още в началото им рекох, че могат да останат докато детето се оправи, а то какво стана…“, дядо Стамен едва успява да довърши разказа и сълзи бликат от очите му. Казва, че не плаче за друго, а за детенцето. Нищо, че после циганинът, афектиран, се впуснал да го коли с брадвата, че той бил виновен. А циганката люто кълняла него и семейството му задето „на този доктор попаднали“. После си заминали. Останала само болката.

„Е, такъв е животът! Ама аз не мога да спра да помагам. Докато съм жив ще го правя. Който каквото ще да казва и да мисли. Ще ми се върне – някой ден, на оня свят…“, реди дядо Стамен. После влиза в къщата, взема шепа трохи и сяда пак на прага. Гълъбите долитат. И му говорят. Не се страхуват, че има още някой. Милват клюнчетата си в сбръчканата старческа кожа и разтварят лекичко дланите, за да търсят трохички. И намират…

 

Коментари

Коментари

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Реклама
Харесай ни
Реклама
Реклама